Днес приемаме диоптричните очила за даденост… кога обаче назад в историята и как хората са достигнали до това така ценно за корекцията на зрението ни пособие? Твърди се, че още римският философ Сенека (4 г. пр. Хр. – 65 сл. Хр.) използвал пълно с вода стъклено кълбо като лупа, за да прочете „всички книги в Рим“. През XIII век пък световноизвестните италиански стъклари са произвеждали „камъни за четене“ от дебело стъкло, поставени в рамка от рог или дърво, които много наподобяват днешните лупи.
Повечето историци вярват, че първите очила са дело на занаятчии в Пиза (други твърдят Венеция) около 1285-1289 г. и са представлявали: 2 кръгло оформени стъкла, поставени в рамка от кост, метал или кожа, която може да бъде добре балансирана върху носа. За техен създател се посочва италианеца Салвино де Амарте. Живо доказателство за това откриваме в изобразителното изкуство и по-конкретно в творба на Томазо ди Модена от 1352 г. Неговата картина изобразява монаси, които четат/пишат върху папирус. Един от тях си помага с лупа, но друг носи много подобна на днешните рамка.
Твърди се, че първите очила можели да коригират само далекогледство и зрителни нарушения при по-възрастните хора. Късогледството било възможно да се коригира едва около началото на XV век. Първите дръжки на рамки пък се появили в Испания в началото на XVII век. Те представлявали панделки от коприна или канап, привързани към рамката на стъклата, които се закрепвали на ушите с клуп. Испанците и италианците пренесли тази техника в Китай, а местните я видоизменили, привързвайки към края на лентичките 2 малки метални тежести. Дръжки на рамки, каквито познаваме днес, създал през 1730 г. английският оптик Едуард Скарлет.
